Всеки е чувал тъй наречените бийтбоксъри какво правят…
Напоследък даже нашумяха в “Мюзик Айдъл” – и започнаха да придобиват популярност.
Днес искам да ви покажа нещо малко по-различно.
Става въпрос за другаря Dub FX (истинското му име е Бенджамин Станфорд), който е световно известен изпълнител на нещо което бих нарекъл “стрийт бийтбокс реге”, макар че пича си пее и хип хоп, дръм енд бас и т.н.
Негова запазена марка са луп-овете.
Как се свири на луп?
Отговор – използва се миш пулт – изцяло оборудван с педали. Изпълнителя пее (в нашия случай бийтбокс-ва) нещо – което се записва от апаратурата – след което техниката възпроизвежда записа в луп (безкрай). Обикновенно Dub FX записва на 4-5 и дори и повече писти – като използва множество инструменти за да изкривява гласа си и да му придаде допълнителен блясък.
В резултат на това се получава един перфектен микс – който ще ви взриви съзнанието.
И всичко това се случва на живо – точно пред очите ви.

Просто поразително!

Това е реклама направена “на момента” – която демонстрира възможностите на Dub FX. Ревърса – дръм енд бейса, барабар с ритъма са смазващи!
Съжалявам за едно нещо – че не е направил от тази реклама едно пълно парче – невероятно е!

А това е пълния потенциал на Dub FX – аз лично го гледах с чене до земята …
Това парче посвещавам на Гателина – защото ме прави хепи!
Целувки

Надявам се да ви хареса!

Поздрави,
Гатето

Спомняте ли си като сте били некви дечурля подрастващи – за какво сте си мечтали?
Какви фантазии сте имали?

Аз си спомням като бях тийн – си киснех сам с един уокман в къщи и разни касетки дето ги презаписвахме по 100 пъти.
Нали се сещате как стават нещата – някой изкопае отнякъде албум на Металика – и всички лапета в махалата го презаписваха на Хитачито на Мирослав (щото беше двукасеъчно и можеше да прави записи)!
И ония касети Българските, как им беше името бе да му се невиди … Драгор нещо си … май …
ЕЕЕеееениуей!

Баш точно в тези времена си седях и си куфеех сам самичък (щото така си ме кефеше) и си мечтаех да имам възможност да пътувам във времето за да се връщам назад …
Толкова назад – че да речем Металика са изгряваща група и да ги срешна докато са някви пръчове още.
И като ги срешна да им подхвърля някой от текстовете на песните, които ще напишат.

Представяш ли си лицето на Джеймз – когато докато си пише някое от парчетата – аз му подхвърля текста който остава да бъде написан!
И после те го използват в парчетата си!
Технически погледнато това не е чийтване защото ще преписват от самите себе си – макар че не го знаят.
След това да се прехвъля години напред – преди излизането на следващя им албум – те да са остарели с години а аз с минуи – и да им подхвърля някоя друга идея за песен … и те пак да я използват.
След това да се върна в наши дни и да им отда на концерт – и да си поискам автограф!
И да зяпам удивлението им като ме познаят ….
Сигурно ще е фън …
Ама аз ще съм некъф готин – няма да ги оставя да си мислят че са направили такъв музикален пробив само заради помоща на някаъв мистериозен тийнейджър – ще им кажа че всичко си е тяхно …

ЕЕЕеееех как ще се забавляваме само а?

Такива ми работи …
А вие имате ли си такива фантазийки някакви?

Замислял ли си се някога, какво всъшност знаеш за Земята?
В крайна сметка – не можем без нея! Живота ни зависи от Земята!
Всички се стремим към повече Земя!
А всъшност нищо не знаем ….

Ето някои факти за Земята:

Soil или по често срещаното заглавие SOiL е банда родом от УСА, Илинойс, Чикаго! Мембърите са четрима на брой в конфигурация 4-4-2 – а имено – вокал А Джей Кавалиер, барабани Том Шофийлд, Тим Кинг баси и Адам Задел китара!
Може да се каже че бандата изгрява на музикалната сцена с песента Halo през не до толкова далечната 2001-ва година от албума им Scars (белези).
Трябва да е отбележи че това не е първия им албум. Преди това са записали Throtle Junkies през 99-та, но не успяват да изгреят с него.

“Белези” носи в себе си твърдо звучене и забежки към алтърнатив-а. Забележими парчета от него са Halo, Unreal (втория им сингъл от този албум) и Breaking Me Down.
След “Scars” групата SOiL прави още 3 албума: Redefine (2004-та със забележими парчета като: Pride, разбира се Redefine и Can You Heal Me), True Self (2006-та със забележими парчета като: Jaded, One Last Song, Give It Up, Until It’s Over и др.) и последния им албум от 2009-та Picture Perfect.

Личното ми мнение е че True Self 2006 e най-добрия им албум досега (не че Redifine не ме кефи ама …)!
Точно заради това ще Ви черпя с едно парче от него:

SOiL – Jaded

My life is complicated
I tried but it’s too late an
Just when i think that it’s ok
This place has overtaken

More and more than I’m here
It’s all fake, I can’t tell
I think i finally understand
How i got this way

Every day I think that I’m Jaded
More than I can admit
In every way I think that I’m jaded

To all that I have hated
I can’t begin to state that
In every way that I think
My brain’s activated

More and more than I’m here
It’s all fake, I can’t tell
I think i finally understand
How i got this way

Every day I think that I’m Jaded
More than I can admit
In every way I think that I’m jaded

There is no way that I can turn back
I see all things and it’s crystal clear
Living here is war on my life
It has changed every piece of me

Every day I think that I’m Jaded
More than I can admit
In every way I think that I’m jaded

Надявам се Земята да ви е допаднала на вкус … и мирис – хел йеа !!!

Любовта ми към тия типове е безгранична.

Винаги са насреща в каквото и настроение да си – винаги с перфекната песен с перфектния текст с перфекната музика …
Брутални са!

Един спешъл лайв с една спешъл песен за вас … за мен

Incubus – Punch Drunk

Текст:

Did I park my car?
If I found it I would drive so far from here
The city streets are dim
And my hands are tempted once again
To give in

On the road my thumb is out
I’m hitchin home tonight I am without a name
Where was it that I lived?
Well nevermind just take me with you
And forget

The lack of information
I’m punch drunk and
I need to find a way back home
It’d be a miracle if you’d oblige

I will survive
On this island i am stuck
Could you correct my crooked luck tonight?

I will survive
Tonight I wander and I roam
Just lookin for a way back home tonight

The sun is coming up
I think I’ve had my fill
Wait, who the fuck are you?
Where did I park my car?
Please forgive my

Lack of information
I’m punch drunk and
I need to find a way back home
It’d be a miracle, ohhh

I’m having trouble seeing
I’m punch drunk and
I need to find a way back home
It’d be a mircale if you’d oblige

I will survive
On this island I am stuck
Could you correct my crooked luck tonight?

I will survive
Tonight I wander and I roam
Just lookin for a way back home tonight

Spare me, a ride, a ride tonight
Spare me, a ride, a ride tonight

On this island I am stuck
Could you correct my crooked luck tonight?

Седеше замислен на плажа с крака, зарити в пясъка и наблюдаваше кротките вълни, които гризяха плажната ивица на малки хапки. Ръката му загреба шепа пясък, след което отвори дланта си и остави пясъкът да изтече през пръстите му.
Гледаше струйките пясък, които се разливаха тихомълком от ръката му и си мислеше за времето, в което беше малък.
Мислеше си за мечтите, които е имал като дете, за желанията на младежа в него, за това как времето го беше променило.
Времето, което го беше изградило като личност.
Времето, което му беше дало сила да разшири мирогледа си, да го накара да прогледне извън границите на видимото, да докосне неща които човешка ръка не е могла да докосне досега, да усети неща които не беше усещал допреди.

Времето беше ключа към всички мечти!

Като малки децата мечтаят за какво ли не. Искат да бъдат полицаи, пожарникари, лекари, космонавти, супер звезди от киното, известни музиканти и какво ли още не!
Той не знаеше какъв точно иска да стане. Знаеше, че иска да е нещо специално. Нещо различно. Нещо, което никой друг да не бъде, никой друг да не е постигнал, никой друг да не е направил.

Имаше шанса да попадне на точното място в точното време. След като завърши факултета по история с пълно отличие, се зае с дипломната си работа, която обхващаше няколко хиляди години от човешката история. Точно в този момент получи предложение за интервю от „Агенцията”.

Пазена в пълна тайна, „Агенцията” набираше персонал за първия си ешалон агенти. Независимо, че беше невръстна „Агенцията” беше едно от чудесата на света, което може би никога нямаше да види дневна светлина и щеше да бъде забулена в тайна до края на съществуването си.
Самата тя нямаше лимити. Нямаше финансови ограничения. Нямаше граници или перипети, които да спират хората, които я управляваха.
„Агенцията” имаше цел – проучване и систематизиране.
Огромно количество персонал бе привлечен да работи за нея под формата на различни проекти в различни части на света. Повечето от „работниците” никога нямаше да разберат за кой точно са работили и какво точно са извършвали.
Агенцията беше машина, която работеше с мащаб. Отделните елементи сами по себе си бяха безсмислени, но съвкупността им бе подчинена на една-единствена цел – „Хронос”.

С отличната си историческа подготовка той премина първите тестове с лекота. След втория кръг бе поканен на официална правителствена вечеря на закрити врата, където с още няколко души, все от различни сфери на науката, бяха поканени да се присъединят към проекта „Хронос”, като първите полеви агенти на „Агенцията”.

До края на процеса на отсяването, не им бе позволено да узнаят за какво точно се борят.
Още си спомняше мига, в който подземният асансьор отвори с тихо плъзгане вратите си и пред тях се извиси огромната лаборатория на „Хронос”.
Сърцето му биеше лудо, устата му беше пресъхнала, а в главата му отекваше само една мисъл – „Господи Боже Мой”!

Нито един пожарникар, полицай или дори пилот не можеше да му стъпи на малкия пръст. Можеше ли да предполага някога, че това което щеше да прави в живота си, щеше да е толкова …. толкова неописуемо невероятно?

В следващите няколко месеца премина през интензивна физическа и психическа подготовка. Това беше вторият тур, в който отсяването отряза крилата на най-неподготвените. Той не беше сред тях. Неговите крила никой не можеше да подреже. Това беше всичко, за което си е мечтал. Най-сетне детските му блянове придобиваха смисъл! Най-сетне знаеше кое е нещото, което иска!

Още месеци в подготовка с техниката и усилено учене на исторически данни. Но той не се затрудни кой-знае колко – това беше силната му страна – историята.

До деня на първия скок.
Всъщност не може да се каже, че агентите „скачаха” където и да е. По-скоро стояха прави в сферата натоварени като мулета с полевата техника.
Процесът може да бъде описан по възможно най-простия начин.
Да си представим, че времето тече в права линия и ние следваме неговия ход. Да си представим, че имаме необходимата технология, средства и желание да можем да „паузираме времето” в точно определени граници и на точно определено място, след което да си представим, че хванем това плъзгащо се „парченце” и го засилим назад по релсите на историята с някаква сила – така че това „парченце” да спре там, където ние желаем.
Там, където „парченцето” спре, се получава времеви „прозорец”, който ще бъде ползван от агентите, за да извършат полевата си дейност.
Тъй нареченият „времеви прозорец” се натяга точно определено време, след което изстрелва агентите към настоящето под формата на „ефектът на прашката”.

Това простичко обяснение дава най-обща представа за това, което щеше да се случи с него в деня на първия скок.

Подтиснатата суетня не го притесняваше. Дори колегите, които пуфтяха под тежестта на апаратурата до него не го притесняваха. Странните светлини и лутащите се хора в престилки от другата страна на сферата също не го притесняваха.

Единственото нещо, което го притесняваше, беше безмълвният костюмиран човек, който седеше зад централния пулт и с интерес наблюдаваше подготовката за „скока”.
Ръката на костюмарят беше опряна на пулта, в готовност да натисне обградения от множество светлинни индикатори и броячи червен бутон.

Обратното отброяване беше досадно, докато не достигна до финалните 10, 9, 8 …
И тогава всичко се стегна в него. Щяха ли да успеят? Въпрос, дискутиран ожесточено от научният екип, който беше правил успешни опити с животни, но все пак …
Три, две, едно …
И всичко се размаза за миг. Последвалото чувство може да се опише като плясване с мокър парцал по лицето, и за капак силен ритник в областта на слабините.

Този момент не беше отразен в нито една медия. Не беше публикуван в нито един вестник, не беше показан нито един репортаж за него. Един от най-брилянтните научни моменти в историята на нашата цивилизация никога нямаше да види бял ден.
И така, машината се завъртя. Правеха се все повече скоци в различни сектори от миналото. Агентите нарастнаха като бройка и се специализираха в различни области. Целта беше само една – проучване и систематизиране.
Никаква намеса – това беше правилно номер едно!
Разбира се, с правилата можеше да си построиш малка пет етажна къща от хартия, но най-важното си оставаше ненамесата.

И все пак, в него винаги се е гнездила мисълта за ненамесата и истинската цел на „Агенцията”. Дали „костюмарите” желаеха само историческа информация? Или „Хронос” беше подготовка за една „истинска промяна” в исторически мащаб?
Не можеше да си отговори на въпросите, затова предпочиташе да върши работата си, без да му мисли чак кой-знае колко.

Много неща се промениха с годините. Дебелоглавите промениха технологиите на скока. Вече не беше нужно да се товарят с килограми техника. Всичко беше побрано в миниатюрно устройство, с големината на ролекс, което се прикрепяше за китката на агента. Енергията за „скока” бе сведена до минимум, затова не се нуждаеха и от сферата.
В кратце – агентът можеше да стане сутрин, да измие зъбите си, да си вземе душ, да се облече и след това да нагласи датата върху „ролекса”си. Следваше скок – и агентът вече беше на работа.

Времето стана разтегливо понятие. Вчера стана днес, а днес бъдеще, но така също и настояще. Имаше агенти, които губеха ясна представа за времето. Агенцията беше поставена пред ново предизвикателство – да опази психическото здраве на агентите си.
Започнаха постоянни проверки и прегледи на наличния персонал, който пътуваше.
Агентите, които не минаваха тестовете, биваха дагмосвани с прякора „Факлите” – и биваха премествани в сектори на „Хронос”, в които няма полева дейност.

Напоследък бе започнал да получава все по-странни и все по-странни задачи. В началото бяха вълнуващи пътувания към моменти в историята, които не бяха ясни заради загубата на данни за тях – или желанието на хроникьорите да проучат по-добре дадената епоха. Прекрасни и вълнуващи пътувания, изпълнени с живот и приключения.
Слей се със средата, наблюдавай, събирай данни, систематизирай. Това трябваше да бъде направено и той го правеше добре! Чувстваше се щастлив с това, което вършеше. Никога и не си бе представял, че може да върши нещо толкова удивително вълнуващо.

Напоследък обаче, му се налагаше да пътува само в близкото минало. Вместо да разкрива епохи, неясни за науката, трябваше да наблюдава факти, които са се случили едва преди няколко години.
Започнаха да му дават тясноспециализирани задачи. Да следи личности, да наблюдава никому неизвестни събития. Всичко започва да се оплита в момента, в който си зададеш въпроса „А защо?”. Каква бе причината да се налага да наблюдава точно това? И защо точно тогава?

Изведнъж всичко, което правеше, го накара да се замисли над няколко по-важни за него самия въпроси.
Кой е той? Кое го прави щастлив? Защо е това, което е? Трябва ли да бъде това, което е?
Появата на тези въпроси в съзнанието му бе като червена сигнална лампа! Трябваше да паузира всичко. Да помисли. Да разбере!

По-старите агенти имаха начин да „паузират времето”, за да може то да работи за тях. Беше тотално забранено, но все пак старите пушки знаеха, че има хора сред тях, които го правят. Беше простичко. Просто настройваш ролекса за датата, която ти допада, времето, което ще престоиш там и се изтрелваха в „почивка”. Това бяха пътувания под радара. Никому позволени и тотално извън правилника. Всеки който си позволеше да „почива” го грозеше опасност от незабавно уволнение. А имаше и слухове за много, много по-големи опасности и последствия от почивките.

След поредния скучен скок в който му се наложи да следи изгряваща политическа фигура в близкото минало, той седеше на бюрото си в самотния си хол. Беше хванал главата си в ръце, защото имаше чувство, че тя ще се пръсне всеки миг. Не издържаше повече.
Огледа се.
Малкият му, спретнат апартамент го обвиваше като уютна утроба – всичко беше подредено така, както на него му се харесваше. Доставяше му удоволствие да бъде там. И тишината му харесваше, но въпреки това се чувстваше самотен.
Пусна телевизора, за да има нещо, което да издава звук и да го разсее от болката в главата му. Загледа се в екрана като хипнотизиран. Плажът го зовеше. Вълните пошляпваха плажната ивица, а отблясъците на слънцето заслепяваха камерата от време на време.
Загаси телевизора, изправи се и погледна ролекса си. Не му трябваше много усилие за да избере времето и мястото. След секунди вечерта в настоящето се превърна в сутрин в миналото.

Стоеше прав с крака зарити в пясъка на плажната ивица и наблюдаваше изгрева на слънцето. Божествен момент, който можеше да накара главата ти да експлоадира от удоволствие.

„Какъв е смисълът?” – задаваше въпрос след въпрос на себе си.
„Защо?” – не спраше да се бомбардира с въпроси.

Не можеше да отговори на въпросите, но можеше да задава още и още, докато главата му не се пръснеше от мисли. Стана и се отправи към градчето зад него.
Старинен градец, макар и той да беше направил малък скок назад, осеян с прекрасни павирани улички и добре реставрирани къщи. Градчето се събуждаше и туристите пропълзяваха в него като мравки, които нападат кухнята на близкото ресторантче.
Продължаваше да обикаля и да разглежда сергиите с всевъзможни дрънкулки и минувачите, които разговаряха помежду си.

И тогава я видя. Седеше самичка на ъгъла на една пресечка, загледана в безкрайно голяма карта, която се опитваше да излети под напъните на лекия бриз.
Приближи се до нея, тя вдигна поглед към него и му се усмихна.
Сякаш нещо го разряза на две, толкова силно усещане не бе чувствал. Тя не беше просто красива, бе най-прекрасното същество, което бе виждал с очите си. Имаше нещо магическо в нея. Нещо, което накара гърлото му да пресъхне за миг.
Тя все още се бореше с картата си, докато той направи опит да я поздрави. Имаше чувството, че дори ушите му се изчервиха.
Следващия час прекара в обиколки на безбройните улички в градчето. После седнаха в едно заведение близо до кея. Продължиха да говорят в следващите няколко часа! Имаше чувството, че винаги я е познавал. Имаха сродни интереси. Имаха сродни мечти и желания. Не усещаше как минава времето с нея.
Гледаше прекрасната й усмивка и слушаше невероятния й глас, и имаше чувството, че може да продължи да го прави с години, без да му омръзне.
Преместиха се на плажа и продължиха да говорят за всичко, което им хрумнеше. После просто гледаха морето и белите облачета над него.
Слънцето ги даряваше с лъчите си, а те бяха легнали на топлия пясък един до друг, хванали ръцете си.

И ето, точно сега, той намери смисъла. Точно сега му стана ясно „Защо?”. Точно в този момент той знаеше кое е нещото, което ще го направи щастлив.
Защото нямаше нещо, което да го е правило по-щастлив от този момент -
споделеният миг

Вечерта завърши с дълга разходка по плажа, след което тя му благодари за прекрасния ден и си тръгна.

Не можеше да я изкара от главата си. Не можа да заспи тази нощ. Мислеше постоянно за нея, за начина, по който погледът й падаше върху него, за начина, по който ходеше, за начина, по който се усмихваше, за начина, по който спеше на плажа и той не сваляше поглед от нея.

В следващите два дни той се рееше из улиците на стария град в търсене, но така и не я намери. Мисълта за нея го изгаряше, а времето безмилостно изтичаше.
Ефектът на прашката се натягаше – той имаше общо шест дни, докато примката на времето се затвореше и го изпратеше отново в неговото настояще. Шест дни беше максималното време, с което агентите разполагаха за един скок.

И точно когато бе загубил надежда, я видя отново. Не беше случайно, че тя беше отново на онзи ъгъл. Не беше случайно, че погледът й блуждаеше из тълпата хора наоколо, търсейки го. Не беше случайно и това как двамата се прегърнаха.
Нямаше нищо случайно във всичко, което се случваше около тях.

Времето безмилостно изтичаше за него – макар че той искаше никога да не си тръгва от този рай. Знаеше, че всичко това, което се случваше трябваше да свърши! Всеки миг, прекаран с нея, беше миг в рая. Всяка секунда, в която държеше ръката й, беше щастие. Всеки момент, споделен с нея, беше спомен, който никога нямаше да бъде заличен от времето.

И въпреки това трябваше да свърши.

В края на шестия ден вървяха ръка за ръка из улиците на тъмния град. Той спря за миг – обърна се към нея, погледна я в очите и каза:

- Обичам те!

Мигове, които му се сториха като вечност, се нижеха покрай тях. Признанието му сякаш я накара да помръкне. С тих глас тя му отвърна:
- Зная …

Огромна буца от болка заседна в гърлото му. Не можеше да каже нищо, не бе очаквал такъв отговор. Насили се да се усмихне, след което пое ръката й отново и продължиха да ходят в пълна тишина.

- Тук ще се разделим.- изрече тя с прекрасния си глас
- Разбирам … ами …
- Довиждане. – каза тя и му се усмихна.
- Довиждане. – насили се да изрече той.

Тя се обърна и зави зад ъгъла.
Светът му се преобърна. Не знаеше какво става. Не знаеше къде да се дене от болка.
Погледна „ролекса” си – време беше!

Отправи се към плажа, седна на изстиващия пясък и се заслуша във вълните.
Напиращите сълзи в очите му размазваха гледката, която се откриваше пред него. Толкова щастие … и толкова болка!
Тя обичаше ли го?
Всичко, което почувства, споделено ли беше?
Миговете, които се запечатаха в него – запечатаха ли се в нея?

Тон въпроси – чиито отговори нямаше да разбере никога.

Можеше ли да живее с товара на всички тези въпроси? Тя ли беше човека? Тя ли беше нещото, което винаги е търсил? Как можеше да разбере?

Има нещо, което един агент на „Хронос” никога не бива да прави. Бяха минали месеци обучение и инструкторите им го набиваха постоянно в главите.
Никога, никога не скачайте отново, докато сте на мисия! Винаги се връщайте, преди следващия скок.
Парадоксът, получил се при скок в скока е лесно обясним.
Ефектът на прашката те връщаше в текущото ти настояще. Но ако скочиш назад, докато вече си „назад” във времето – то текущия момент става твое настояще. След края на втория скок ефектът ще те върне във времето на първия ти скок – т.е. назад от собственото ти време. И си безвъзвратно загубен! Няма сила, която да те върне напред. „Хронос” работеше само в една посока – назад в миналото.

Имаше ли причина, която да го накара да се върне? Имаше ли нещо, което да го накара да се почуства толкова щастлив отново? Имаше ли нещо, което да го накара да се почувства отново … жив?

Ръката му машинало препрограмира устройството на китката му и секунди преди ефектът да го изпрати в настоящето му – той скочи отново назад.
Назад в близкото минало.
С точност – шест дни назад.

Би ли изживял всичко отново, въпреки че знаеше какъв ще бъде края?
Би ли направил всичко отново, въпреки че знаеше всичко?

Това беше отговор, на който можеше да отговори дори и на сън!

Би минал по този път независимо от обстоятелствата. Независимо от цената! И го направи.

Седеше на студения пясък, а пред него се разкриваше гледката на изгряващото слънце.
Сърцето му се опитваше да се пръсне, а в главата му беше пълна какафония.
Остави се на шумът от вълните да го успокои, след което стана и се отправи към събуждащия се зад него град.

Премина през гората от туристи и я видя отново. Беше там … прекрасна, както винаги. Бореше се с огромната си карта и го очакваше.
Застана пред нея, а тя вдигна поглед и му се усмихна …

……………………………………………….

Екип “Делта” беше специален отряд в „Хронос”, който се занимаваше само вътрешно фирмени дела. Те бяха хората, които се грижеха за интересите на агенцията. Бяха подчинени директно на управителния съвет и се отчитаха само пред него.

Техните мисии бяха дискретни и свързани единствено с работата на обикновените агенти от „Хронос”.
„Делта” беше звеното, което „почистваше” след издънилите се агенти. Непрестанно имаше какво да се „почиства”.
Самозабравили се хроникьори, които се опитваха да извадят полза от наученото в миналото. Немърливи агенти, които бяха потенциална опасност за „Хронос”.
Или напоследък популярните „отпускари”.

Тя работеше в „Агенцията” от по-малко от година, но това беше напълно достатъчно да покаже на шефовете си, че тя е не само способен агент, но и човек на 100% готов да покрие изискванията им.

Макар и кратка, кариерата й беше безупречна. Всяка мисия се изпълняваше акуратно, в посочените срокове и напълно успешно.
С лекота тя прихващаше издънките и не след дълго те се озоваваха там, където им е мястото.
Честно казано тя не си задаваше много въпроси, като например „Какво се случва с тези агенти след това”. Не й плащаха за да мисли извън рамките на правилника, затова и не го правеше. Вероятността тези хора никога да не видят бял свят беше голяма, но това не беше нейн проблем.

Отдаде чест и се отдалечи от офиса на шефа си с бърза крачка. Отправи се към покоите си и след като вратата се плъзна зад нея, тя си позволи да разкопчае най-горното копче на униформата си.
Седна на работното си бюро, запали лампата и отвори папката, която досега стискаше в ръце.
Обектът беше един от най-старите агенти на „Хронос”. Кодово му име „Алфа 14” не й говореше нищо, но така беше и с повечето имена на агентите наоколо. Цифри и букви криеха истинските им имена, и като че ли така беше по лесно за нея. Нямаше нужда да се затормозява над факта кой точно беше агент „Х”.
За нея той беше просто задача! Просто мишена, която трябва да бъде набелязана, прихваната и отстранена. По възможност без излишни усложнения.

Агент 14 беше „отпускар” – времевия пояс беше ясен, трябваше само да се подготви и да се впусне в гонитбата.
Разгледа още веднъж документите, макар че още първия път й беше достатъчен да запомни отлично всички, дори и най-малки детайли от досието му.
Преоблече се подходящо за времевия пояс, подготви екипировката си и нагласи „ролекса” си.

Беше в посочената зона в уреченото от доклада време. Сега й трябваше само да се ориентира в обстановката. Слънцето изгряваше, докато тя се чудеше къде точно в зоната е попаднала. Обърна се и се зарови в багажа си. Извади карта на района и я разгъна. Бризът за малко не си направи лоша шега с нея – картата щеше да излети от ръцете й. Докато се бореше с нея, повдигна поглед и видя Алфа 14 пред себе си.
След първия шок, който траеше части от секундата, тя му се усмихна.

Започнаха разговора непринудено, сякаш беше напълно обичайно двама непознати, които се срещат за първи път на улицата, да се държат по този начин.
Откри, че й е приятно да разговаря с него.
Разхождаха се из градчето, дишаха с пълни гърди морския бриз. И това й беше приятно. Седнаха в едно ресторантче край кея и продължиха разговора си. Тя с изненада откри, че гласът му я опиянява. Всичко, което той кажеше, „потъваше” в нея.
Нови чувства и нови емоции я накараха да се изчерви и въпреки това продължи напред. Емоцията, която той и доставяше, не можеше да се сравни с нищо, което бе изпитвала досега.
Продължиха разговорите на плажа – след което леганаха на пясъка загледани в небето.
Усещаше с кожата си топлия пясък, а слабият ветрец разрошваше косите й.
Ръката му държеше нейната и единственото нещо, което чувстваше тя беше щастие.
Заспа на плажа и бе щастлива и в съня си.
Дори и самото присъствие на Алфа 14 я караше да се чувства добре. Караше я да се чувства желана, да се чувства истински значима, когато го погледнеше в очите, караше я да се чувства обичана, макар и да го познаваше от няколко часа.
Деня продължи като на сън.
Всичко което правиха, всяко място, което посетиха й доставяше удоволствие, дори само заради факта, че беше с него.

Вчерта настъпи, а времето й изтичаше.

За момент всичко отиде на заден план. Какво по дяволите се случваше с нея? Защо не можеше да изпълни мисията си? Знаеше че той е нейната цел. Знаеше какво трябва да направи. Какво се случваше с нея?
Погледна „ролекса”си – времето, което беше отделила за тази мисля изтичаше. Скоро ефектът щеше да я запрати назад към настоящето.

Объркването й я накара да блокира! Как да постъпи? Какво ставаше? Никога не се бе сблъсквала с такова нещо.

Обърна се към него – усмихна се и му благодари за прекрасния ден, макар и деня да не беше просто прекрасен. Това беше един от най-невероятните дни в живота й.

Отдалечи се … и след като се скри от погледа му, побягна към първия попаднал пред очите й вход. Оставаха секунди до обратния скок.

Следващите два дни прекара в покоите си с глава, здраво стисната в ръцете й. Не можеше да го изкара от съзнанието си. Не можеше да спре да мисли за него. Не можеше и да разбере защо не бе изпълнила задачата си. И защо протакаше с доклада към шефовете си. Не можеше да изкочи от усещането че нещо ужасно странно се случва с живота й.

Как трябваше да постъпи? Какво да стори?

Два безумно дълги дни, в които тя не можеше да излезе от затворения кръг, в който самата тя бе попаднала.
Имаше неща, които бяха по-силни от нея. Имаше неща, които тя не разбираше, но я дърпаха към него. Имаше неща, които тепърва й предстоеше да разбере.

В края на втория ден тя нагласи „ролекса” си за обратния скок.
Отново в малкото старинно градче, отново на малката пресечка, тя го чакаше и той се появи.
И вече знаеше „Защо?”. Вече й бе ясно каква е причината. Вече знаеше, че няма да има миг, в който тя да не иска да прекара останалата част от живота си с него.
Всичко, от което имаше нужда, беше да бъде до него и да споделя всеки един миг с него. Последвалите дни бяха същински рай.
Никога не се беше чувствала така допреди. Доставяше й удоволствие дори да знае, че той е до нея.

Неговото време обаче изтичаше. Тя беше наясно с това още когато прочете доклада.
Предположи, че е нагласил таймера си за възможно най-големия престой. Шесте дни изтичаха тази вечер.

Трябваше да предприеме нещо. Или да довърши мисията си, или да избере нова посока в живота си. Усещането за неизбежност я притискаше необяснимо силно.
Не знаеше как да постъпи.
Ако му разкриеше коя е, рискуваше той да я намрази завинаги и всичко, което имаше между тях да бъде отнесено с вихъра на времето.
Какво да направи?!

Той се обърна към нея и промълви:

- Обичам те!

Дълги мигове, в които тя не можеше да си поеме дъх. Тъга и болка обляха сърцето й.
Не можеше да му признае. Не можеше ….

- Зная.

Видя как очите му се насълзиха. Видя как за миг той заприлича на смазан в катастрофа автомобил. Видя как сърцето му се сви.

- Тук ще се разделим.
- Ами … разбирам. – с болка в гласа си каза той.
- Довиждане. – и насила се усмихна тя.
- Довиждане.

Обърна се и тръгна. Не искаше той да я вижда, че плаче. Побърза да свие зад ъгъла. Животът й беше пропаднал сякаш за миг. Никога не бе чувствала такава силна болка.
Никога не бе чувствала нито за миг такава любов.

Какъв беше смисълът на всичко? Какво щеше да прави сега? Какво щеше да стане?

Болката замъгляваше мислите й. Замъгляваше съзнанието й. Изтриваше я от света на светлината. Идеше й да вие към луната и да разкъса всичко в себе си.

И тогава намери решението.

С машинален жест повдигна ръката си и нагласи таймера за шест дни назад.
Оправи дрехите си, подреди екипировката си и натисна бутона.

Секунди след скока седна на пресечката, извади картата си и миг след това усети, че той седи пред нея.
Бавно вдигна поглед …. и му се усмихна.

BLACKBIRD

Поредният мрачен и дъждовен ден. Поредният ден, в който листата падаха със стон от дърветата, а вятъра ги подхващаше и запращаше нанякъде.
Поредният ден, в който облаците бяха изградили плътна стена, а малкото светлина, която се прокраждаше от тях, даваше усещането че е привечер, макар че беше едва обяд.

Беше хладно, но не студено, а Теа подтичваше покрай майка си, която се опитваше да носи двата тежки куфара колкото се може по бързо.

- Нали няма да изпуснем влака? Нали мамо? – със страх в гласа си попита тя.
- Не се притеснявай, мъничето ми, всичко ще е наред! Сега ще видим къде е композиран влака и се качваме. Само стой близо до мен. – каза майка й.
- Няма да изпуснем влака! – сподели с малката си кукла Теа
- Чу ли, няма да закъснеем!

Куклата се съгласи мълчаливо, а малкото шест годишно момиченце я прегърна силно, докато се опитваше да хване дръжката на единия куфар, за да помогне на майка си.

Забързани хора със сиви лица, всевъзможни магазини за хранителни стоки и подаръци минаваха пред очите й, примамвайки я да ги разгледа. Искаше й се да спре, но ръката на майка й я хвана и я задърпа напред.
Излезнаха на перона пред композирания влак с всичките хора, които се щураха наляво –надясно, търсейки техния вагон.

Всичко беше ново за Теа – тя не беше пътувала преди с влак. Всяка година пътуваха с баща й с колата. До онзи злощастен ден в който живота им се преобърна.
Още си спомняше удара и въобще не беше, като по филмите със силен трясък и взривове. Нямаше и огън дори.
Чу се глухо пукване – колата се завъртя – поднесе на една страна, след което се понесе с шеметна скорост към канавката на магистралата.
След това всичко се завъртя, като в анимационно филмче. Отвсякъде летяха стъкълца, таванът сменяше позицията си непрестанно, като изпълняваше ролята на под, стена и таван почти едновременно. Тя се рееше някъде на задната седалка до майка си и като изключим звуците от обръщащата се кола, никой не издаваше и стон – сякаш всички бяха затаили дълбоко дъх, за да изчакат да видят какво ще стане.
След първите няколко премятания колата започна да се деформира – вратите хлътваха навътре, капакът на колата отлетя нанякъде, части от таблото хвърчаха из кабината на колата.
Всичко свърши толкова бързо колкото беше започнало, въпреки че на нея и се сториха най-дългите мигове в живота й.
Колата спря полета си в огромна скала, която премаза предницата й и я завъртя наопаки.
За миг – всичко спря.
Теа лежеше на пода на колата, майка й беше до нея – застанала в странна сгушена поза. Всичко беше странно объранато наопаки. Не беше свикнала да гледа от прозорците на колата с главата надолу и затова й беше странно докато наблюдаваше тихия дъждец който се сипе извън колата.
Нещо се размърда отпред, чу се удар и после звук от счупените стъкалца които се посипват върху тавана на колата.
Тих стон и стържене – след това видя ръката на баща си която нахлу през разбития заден прозорец, хвана я и я издърпа навън.

- Тате къде ми е куклата? Доли я няма!

Баща й се обърна към нея и се помъчи да й се усмихне. Лицето му беше цялото покрито със стъкълца и беше много червено.
Понечи да каже нещо но от устата му излезе само стон.

- Тате … тече ти кръв ….

Той я погали по главата – напъна се да й се усмихне отново и се шмугна през пречупената врата навътре в колата.
След секунди го видя как изваждаше мама от задната седалка. Движеше се бавно и сякаш беше много уморен, но я издърпа навън, опря я до колата и седна до нея.
Протегна ръка към Теа и прегърна нея и майка й.
Дъжда се сипеше като малък порой върху тях, но това нямаше никакво значение. Всичко беше свършило.
Тя прегърна силно баща си – и се разплака, докато дъжда продължаваше безпирно да прави вадички по лицето й.
Усети как ръката на баща й се отпуска – вдигна очи към него и видя безизразния му поглед и капките, които се стичаха от косата му.
Не смееше да каже нищо – затова продължи да го прегръща.

Сякаш минаха векове преди да ги открият. Веднага викнаха линейки – дойдоха полицаи – имаше голяма суетня. Някаква лелка с престилка я беше понесла нанякъде. Доли я нямаше а тя плачеше за мама и тате.
Леличката й говореше нещо – ужасно много хора се суетяха покрай жалките останки от колата им, а дъждът продължаваше да се сипе неуморно върху тях.
После видя мама в една носилка с маска на лицето. После не си спомняше какво е станало.

След години когато вече можеше да разбира света около нея по добре, мама й разказа за това как гърдите на татко са били премазани от удара. Не е могъл да диша и въпреки това е съумял да ги извади от колата някак си. След това просто беше заспал. Най -дългият сън. Този, от който никога не се връщаш.
Мама имаше счупени ребра и още ред други по слаби контузии, а самата Теа се отърва с няколко разреза върху дясната си длан и охлузвания.
Раната върху дланта й така и не зарастна истински – така както раната в сърцето й никога нямаше да зарастне наистина. Белезите бяха зловещи – имаше и разкъсване на сухожилия и дланта й не можеше да се затваря правилно. След време свикна с това. Пречеше й, когато се налагаше да ползва моливчетата и химикалките, но мама каза че някой ден като порасне ще я оперират и ще й оправят ръчичката.
А щеше ли да оправи раните в душата й?

Намериха накрая вагона в който трябваше да се качат – един чичко й помогна да изкачи стръмните метални стълби – след което помогна на майка й да внесе куфарите във вагона. Настаниха се, нейното място беше до прозореца, който се беше запотил от топлината във вагона.
С блуждаещ поглед започна да разучава хората наоколо, които подреждаха багажа си и се приготвяха за пътуването. Беше й интересно и забавно да наблюдава леличките отзад, които тихичко говореха и сочеха нещо в някакво списание. И после компанията малко по назад която разопаковаше тесте карти.
Всичко беше ново и много интересно за нея.
След малко влакът потегли – за момент всички спряха разговорите и се зазяпаха през запотените прозорци навън към отминаващата гара.

Теа протегна ръка към стъклото и с мъка отвори дясната си ръка и я залепи върху стъклото. Когато свали ръката си започна да зяпа почти безформения отпечатък. Имаше пръсти – като всички други отпечатъци, така както ако го направеше и с лявата си ръка, но дланта й не се отпечатваше хубаво, защото не можеше да я отвори докрай.
Погледна дясната си длан и кондензиращите се капки по нея. Беше свикнала с гледката, макар че много деца в детската градина се страхуваха от ръката й.

С бавно плъзгане вратата на вагона се отвори, и през нея с бавни и несигурни стъпки премина човек, на външен вид просто обикновен човек, но все пак имаше нещо ужасно странно в него.
Ходеше странно, като че ли настрани и напред. Беше прегърбен, беше облечен в дълъг черен шлифер и носеше черна шапка с периферия. Беше прекалено мокър, и определено имаше още нещо в него, което я караше да го зяпа, без да може да отмести поглед от него, но така и не можеше да разбере какво е!

Той се приближи до тях и попита майка й дали мястото до тях е свободно. След което свали шапката си и тогава тя разбра какво е привлякло вниманието й.
Очите му бяха …. бяха …. просто неописуеми и съшевременно съвсем нормални. Но погледът му беше странен. Или не … очите му бяха странни … не … не знаеше – но определено имаше нещо странно в очите му!

Опита се да отмести поглед от очите му и тогава ги видя.
Множество белези по лицето му, които продължаваха към шията му. Ръцете, които разкопчаха подгизналия му шлифер също бяха покрити с белези.
Той й се усмихна.

- Здравей мъник, как се казваш? – попита я той с най-невероятния глас, който тя беше чувала! Дълбок и силен мъжки тембър, който те караше да вложиш старание да не изпуснеш и сричка от това, което ще ти каже.
- Казва се Теа. –изпервари я майка й.
- Казвам се Теа, а това е моята кукла Доли! – каза тя и се усмихна.
- Не досаждай на господина Теа, моля те, ела насам. – и майка й я дръпна да седне до нея.
- Моля Ви … не се притеснявайте – всичко е наред. – като че ли с болка в гласа изрече непознатият.

Той се обърна към прозореца и видя отпечатъка на малката й ръчичка върху него.
Протегна дясната си ръка и я залепи до нейната на прозореца. След като я отдръпна – там имаше отпечатък на голямата му здрава длан, точно до нейната дребна ръчица.
Обърна се към нея и й се усмихна.

Мина време – тя започна да си играе с Доли и да й разказва приказката за принца и принцесата от далечното кралство.
Дъждът се сипеше по външната страна на стъклото, бавното тракане на релсите беше унесло повечето хора във вагона, а тя летеше заедно с Доли в нейното кралство, заедно с всичките принцове и принцеси.

Повдигна поглед и отново се зазяпа в човека срещу нея. Видя как клепачите му се отварят и погледа му се насочи право в очите й.
Не можеше да помръдне – погледът му я поглъщаше! Не беше страшно, напротив, просто й се искаше да гледа в очите му без да спира. Независимо от белезите по него. Независимо от заспиващия влак. Просто искаше да се удави в погледа му.

Усмивката му я събуди от унеса й.

- Имаш хубава кукла! – каза той с невероятния си глас.
- Тя ми е от тате. – каза тя и я подаде на човека срещу нея.
- Наистина е много хубава. – каза той и се загледа в дясната й длан.

Тя срамежливо я скри в полите на роклята си. Не обичаше да гледат белезите й.
Нещо се размаза в погледа му – сякаш мъгла се спусна в кристалните му очи.
Наведе глава и гледаше Доли. Погали косите й след което я подаде на Теа.

Вдигна поглед към нея и каза:

- Искаш ли да ти покажа един фокус?
- Да, да, да. – винаги беше обичала фокусите!
- Теа, моля те – не досаждай на човека! – намеси се майка й.
- Моля Ви – ще бъде удоволствие за мен.
- Добре, но нали като Ви досади достатъчно, ще ми кажете да й намеря занимание? – почти с молба в гласа довърши майка й.
- Няма проблем! – усмихна й се той.

Започна да рови из джобовете на бездънния си шлифер и след малко, с усмивка на лице, извади от там една монета.

- За мен ли е? – попита Теа.
- С нея ще направим един фокус! Внимаваш ли сега?
- Да … но какво трябва да правя?
- Вземи тази монета! – каза той и й подаде монета.
- Стисни я здраво с дясната си ръка, след което подай двете си ръце към мен и ще направим фокуса.
- Добре! – съгласи се тя и пое монетата с дясната си ръка.

Протегна малките си юмручета към него – и той ги хвана с двете си ръце.

- Сега ме погледни в очите и ми кажи – къде според теб се намира монетата?

Тя го повдигна поглед към него, и отново се сблъска с дълбоките му очи. Този път там имаше нещо друго. Нещо още по-странно. Нещо … живо.
За момент сякаш погледа му замря – след което нещо премина през него – сякаш мълния, която се е отразила отвъд прозореца.
Не можеше да разбере какво, но нещо се случваше и не можеше да отмести поглед от тези очи.
Сякаш чуваше туптенето на сърцето си – като камъни които се търкалят по стръмен склон. Имаше нещо магическо в този момент.

Погледа му се избистри, той присви очи, сякаш усещаше болка, и й се усмихна.

- Готова ли си? Къде е монетата?
- В дясната ми ръка! – плахо пробва Теа.
- Сигурна ли си? – все още усмихнат я попита той.
- Да, така мисля. – потвърди тя.

Той махна ръцете си от нейните и продължи:

- Значи мислиш, че е в дясната ти ръка! Да проверим тогава лявата, а?

Това я учуди за миг – нямаше как монетата да е в лявата й ръка – та тя я стискаше все още с другата.
Бавно отвори лявата си длан – и за нейна огромна изненада монетата беше там.

- Мамо, мамо, виж – тя седеше в другата ми ръка и после …

Майка й се усмихна. Винаги се радваше, когато Теа бе щастлива.
Човекът бавно се изправи, доколкото можеше, закопча бавно шлифера си и каза:

- Тук някъде е моята спирка … всичко най-хубаво!

И бавно, с накуцукване, се отдалечи от тях.

Теа трескаво обясняваше на майка си за монетата, до момента, в който не усети, че човекът го няма. Трескаво го потърси с поглед.
Беше направил не повече от няколко крачки от тях. Тя стана и се забърза към него за да му благодари, и да му върне монетата.
Спря зад него, загледана в дясната му ръка, която беше отпусната странно настрани, а от нея се процеждаше малка струя кръв, която оставяше алена следа по пода.

Теа повдигна ръката си посочвайки неговата:

- Тече ти кръв …

Загледа се в собствената си ръка. Имаше странното усещане, че нещо не е наред, нещо не е както трябва.
Бавно отвори дланта си и я погледна.
Върху нея нямаше и следа от нараняването – нямаше следа от белега – нямаше следа от болката.
Втренчето гледаше чертите на съдбата си, които не беше виждала върху дланта си никога досега. Виждаше новия си живот. Виждаше бъдещето си. Виждаше щастието си.

Не знаеше колко време е минало, но когато повдигна поглед от ръката си, той беше излезнал от вагона. От него беше останала само една алена струя, която се навираше под вратата водеща към следващия вагон.

Затича се – хвана дръжката на вратата с дясната си ръка и силно я издърпа. Усещането беше прекрасно. Дланта й прилепваше прекрасно към хладния метал. Вратата се отвори с приплъзване и тя застана в коридора, и го видя отново.

Седеше прегърбен пред вратата и чакаше.
Малка локвичка кръв се беше образувала под дясната му длан.
Той се обърна бавно към нея – и с трудна усмивка на лицето си каза:

- И това ще е нашата малка тайна, нали?
- Да добре, но аз искам да кажа на мама, може ли?- изрече с надежда тя.
- Може, но ако обещаеш да бъдеш послушна.
- Обещавам! – каза тя и гушна куклата си.

Влакът бавно и със скърцане спря. Той се обърна, отвори вратата и с много усилие слезна от вагона.
Тя погледна навън. Бяха спряли в нищото. Нямаше гара. Нямаше перон.
Отвън беше едно празно поле и в далечината се виждаха няколко дървета. Дъждът още се лееше, а облаците се бяха скупчили над влака, сякаш му бяха сърдити.

Той направи няколко несигурни крачки в нищото. След което спря.
Обърна се към нея и очите му отново срешнаха нейните.
Погледът му отново я потопи и тя не можеше да отмести очите си от неговите.
Нещо в него се промени.
Той се изправи. Ръката му вече не седеше като счупена до него. Извисяваше се над предишното си аз. Беше странна и невероятна метаморфоза, която тя сякаш почти изпускаше, защото можеше да гледа само в очите му.

- Сбогом, Теа. – каза той със смазващия си глас.

Черните криле се разпериха бавно зад него и с един рязък замах той се отлепи от земята.
Не можеше да повярва на очите си! Не знаеше какво става. Беше вкаменена, учудена и смаяна от всичко, което виждаше!
Очите й се напълниха със сълзи – и тя протегна ръка, за да ги избърше.
В този момент влака потегли сякаш беше кон който са го пришпорили. Вратата се трясна и тя остана сама в малкия коридор.

Тя се затича към майка си.

- Мамо, мамо – а чичкото дето беше до нас му потече кръв от ръката, и после аз си видях моята, и после ми нямаше нищо на ръката, и после той ми каза нещо … и после влака спря и той слезе, и после на него му се появиха криле и той излетя ….- каза тя на бързи обороти на майка си.

- Теа миличка, всичко наред ли е? Какво ти има? Какъв чичко? Влакът не е спирал! – разтревожено попита майка й.

- Ама .. аз … – не можа да продължи тя.

- Успокой се – може нещо да си сънувала – ела тук. – каза майка й и я прегърна.

- Аз …..

- Нищо няма, нищо … – продължи да я утешава майка й.

- Но ръката ми …

- Какво ти е на ръката, Теа? – попита баща й, сядайки на седалката до тях.

- Татко!?!?

- Да мъник – какво има – дай насам ръката да видя? – утешително продължаваше да говори баща й.

Теа усети как сълзите й пробиха бента и всичко се замъгли. Тя се метна на врата на баща си и го прегърна ужасно силно, като не искаше да го пуска за нищо на света.

- Пак е сънувала нещо! – каза майка й.
- Няма нищо … шшшш .. няма нищо. – прегръщайки я говореше баща й.

Прегръщайки го Теа се обърна към прозореца.
Влака си пробиваше път през дъжда. Хората говореха тихичко наоколо. А отпечатъка на малката й ръчичка все още седеше на запотения прозорец … заедно с дланта му до нейната.
Два отпечатъка – два спомена – два различни свята …