Майко моя мила родна Японска!

Е не … казвам ви – в последните два дни съм се сцепил да се хиля!
Искам да ви покажа едно японско шоу – забавно едно такова – хехехе!

Шоуто се казва “Не се смей” – и е толкова покъртително смешно – че просто корем не ми остана от смях!

Правилата са прости – каквото и да видят участниците в шоуто – не трябва да се смеят!
Засмеят ли се – ги наказват подобаващо – с пръчка по задника (а има ужасно много смешни неща – повярвайте ми)

Ето една от сериите – с които започнах да гледам тези японски класики:

Не не не не … просто … не не …
Тен тен тен … тен тен тен тен тен … мухахахахахахах
НЕ МОГА БЕ … НЕ МОГА ДА СПРА – МУХАХАХАХАХАХАХАХАахахаха

Име на разказа (а ся де?)

…
И винаги всичко започва с мигащия курсор.
Или по скоро с бяла страница, напълно празна, но съвсем скоро след това идва курсора.

Много хора са ме питали – “Е как точно ги пишеш тия разкази?”.
Ами … като се замисля, май всички започват по един и същ начин. С бяла страница, последвана от мигащ курсор … и една идея.

Но не – идея би било твърде голяма дума за това, от което се ражда разказа. По-скоро бих го нарекъл “проблясък” – малък лъч от светлина минаващ през купеста облачност, около 270 метра смог, преминаващ през изключително замърсено стъкло, отразен в счупено огледало и още една купчина стресиращи за светлината фактори, докато най сетне огрее моята глава!
И това повярвайте ми е за изключително кратък момент. Нещо като стотна от секундата или дори по малко, или дори още по малко ( по-скоро нещо за което един часовникар би си сложил бинокъл пред очите за да види – ако мога така да се изразя ).
И точно този миг, аз трябва да взема и да направя от него разказ. Не е лесно. Никак дори!

Трябва да си измислям, да разтягам лукуми и въобще да се чувствам като в час по литература – 4-ти клас (без да съм чел произведението за което ме изпитват).

И понеже преди малко ми блесна отнякъде, реших че е редно да взема и да го запиша, преди да се е изпарило от главата ми. Пък и мисълта за бъдните поколения и т.н. и т.н. сещате се!

Още нямам ни най-малка идея, как точно ще се казва този разказ. От опит мога да кажа че най-добре е да се наименува след като се напише… и прочете … поне 3 пъти (за да можеш да схванеш за какво иде реч вътре). Пък и името в момента не е толкова важно.
Важен е самия разказ.

Отново импровизирайки ще кажа че това ще е разказ за един напълно обикновен човек.
Всъшност като се замислиш, повечето разкази са за напълно обикновенни хора (като изключим супермен, спайдърмен, батман и робин и жената котка, екс мен и брат му панчо виля, десперадо и оная мацка от ония филм дето правеше страхотен стрийптиз на мъжа си без да знае че това е той и накрая го фрасна с телефона по тиквата … е както и да е – като изключим това – повечето разкази са за напълно обикновенни хора).

Този разказ ще се разказва за … човек на име Ърл. Едно добро име – по нищо не отстъпващо на всяко едно друго! И тук искам да вметна за всички които някак си не се кефят на него – НЕ .. не можеше да се казва Калоян или Косьо или Кирчо (и то не защото не харесвам хората започващи с буквата К), той просто се казва Ърл!

За да може публиката да се приобщи към Ърл, трябва да разкажем нещо за него! Що за човек е той? Как се характеризира? Как изглежда? С какво се занимава…

Все такива маловажни на пръв поглед нещица, но от излючително голяма важност за читателя защото от него се очаква той да си представи нашия герой, така че четейки следващите редове да може да съгради историята в главата си.
Замисляйки се – като погледнеш от друга страна – разказите са като … ммм … поради липса на по добро определение – софтуер – които задвижва хардуера на нашето съзнание. Така де – помисли си само – ако аз чета един разказ – си представям едни неща, пресъздавам вселената на разказа в главата си, представям си героите в него, представям си случките с тях …
Когато ти четеш този разказ – може да си представиш друго нещо или може да си представиш същото в зависимост от това до колко е добър разказвача … нали така?

Но това по никакъв начин не ни помага да си представим Ърл!
Е …

Ърл е един обикновен човек, живеещ един обикновен живот.
Да си представим че живее в едно обикновенно предградие, в един обикновен едностаен апартамент и една сутрин събуждайки се в леглото си той остановява … (и тук идва интересната част), че няма ни най-малка идея кой е той!
ТАДАА ….!!! А?!?! Яко начало нали хмммм!!!

Добре де – ама как така се будиш и не знаеш кой си? Искам да кажа – окей – будиш се – отваряш очи, виждаш какво … първо тавана ли? Ами ако спи на страни? Значи вижда стена! До тук добре – вижда стена. А после какво?
Моменталически си задава въпроса “Хей кой съм аз – ОПАА – не знам” – някак си не върви нали така?

- …. oh damn it … my head hurts like hell. – not bad as a first thought

Е – изненада – Ърл е англоговорящ! А и повечето разкази в които главния герои губи паметта си – в един или друг момент – го боли глава. Защо не още от сутринта а?

- Where … umm .. what the … fuck whats going on? – Earl’s brain was starting slowly but it gain speed within seconds.

Е не е точно като да си зададе въпроса веднага – просто човека забуксува в първите метри от събуждането си.
Представете си ситуацията – буди си се човечеца – зяпа стената – главата го цепи като все едно е пил “Пещерска бисерна” за закуска, обед и вечеря (или там каквото и да се пие в неговата държава … да речем Джак) през изминалия ден и е време да си плати сметката!

От друга страна Ърл можеше и да не пие алкохол – но той това така и не го знаеше – защото Ърл не знаеше нищо!
Е може би попрекалявам малко, нека да не е “нищо” – за да не изглежда като пълен олигофрен, нека да е “нищо” за самия себе си.
Нали се сещаш от ония неща:

- Who the fuck am I? Where I am? – the voice of Earl sounded werid
- Damn is that my voice? – (no comment on that)

Е сега вече взе да става интересно!
Всъшност на какво да подложа Ърл …. чудя се. Събужда си се човека, скива стената, става, цепи го тиква и се чуди къде е, кой е и има ли почва у нас!

Определено има – иначе нямаше да пиша за него и още повече нямаше да ви губя времето с него.
И ето дойде ми гениална идея. Ще убия Ърл! Мда – звучи интересно – до края на деня Ърл ще престане да съществува!

- Hey, what? Who …? – Earl was paniking.

Само остава да измисля – как да убия Ърл. А и защо?

- Hey wait – dude – do i need to die?

Продължавайки в този ред на мисли, се досешам че не знаем как изглежда Ърл. Всъшност дори той самия не знае как изглежда! Може би точно това е причината в момента той трескаво да се насочи към банятя където в продължение на 20 минути ще кисне пред огледалото опипвайки безупречно избръснатото си лице чудейки се … къде ли му е четката за зъби!
О да – и кой по дяволите е той?

Не би било интересно ако разберем всичко наведнъж – затова нека оставим продължението за друг път?
А защо не и да не направим нещо още по интерено – защо не попишетре и вие с мен.
Простичко е – скачате с мен във вселената на Ърл – решавате какво ще стане – и го пишете като коментар на този пост.
И нека … кока кола бъде с нас!

Следва … продължение

R.I.P.

Почивай в мир Заваров,

В памет на Димитър Михайлов (Митко Заваров) – един добър приятел, истински прекрасен човек, който носеше в себе си радост и усмивка за всички около него!
Днес той щеше да стане на 31 години.

Честит рожден ден амиго – защото живееш в сърцата ни!

Липсваш ми

Гатето

Eternity

1. infinite time; duration without beginning or end. 
2. eternal existence, esp. as contrasted with mortal life: the eternity of God. 
3. Theology. the timeless state into which the soul passes at a person’s death. 
4. an endless or seemingly endless period of time: We had to wait an eternity for the check to arrive. 
5. eternities, the truths or realities of life and thought that are regarded as timeless or eternal.

Казано на нашенски: Това е най-малката частичка време, която ни е нужна за да разберем кои по-дявлотите сме и какво търсим тук!

… and it’s a mighty long time …

И отново – шапки долу!

След като днес Хрисича беше постнала песента Teardrop в изпълнение на великолепните невероятните и напълно брилянтните Incubus, се сетих че навремето бях паскал песничка на Newton Faulkner лайв – която ме очарова още тогава.
Търсейки това изпълнение в тубата попаднах на ето това …. което ме смача и ме закова в два последователни мига!
Задължително за слушане!

Newton Faulkner – Teardrop

Приятно слушане

tEH new begining

То е като да се завърнеш в старата си къща. Не коя да е къща ами тази, в която не си влизал с години. Нали се сещаш – мястото от твоето детство, което сякаш съзнанието ти е изтрило, но все пак се прокрадва по някой спомен ей тъй за да разчупи правилото че “възрастните” са безвъзвратно остарели.

Наскоро разхождайки се с Неарницата по улиците на София решихме да минем покрай стария ми квартал, там където съм отраснал.
Беше чудна разходка из улиците на София, но не тези дето са претрупани с коли и хора, по-скоро тези по които времето сякаш е застинало. Приятната светлина на уличните лампи облива тротоара и дърветата наоколо.
От ония моменти в които се чувстваш у дома си, макар да е 10 часа през ноща, не ти е притеснено че отнякъде ще изкочи недоброжелателен наркоман, който ще те попита, колко е часа …
Абе просто прекрасна безгрижна вечер – в която имаш чувството че плуваш, или не – по-скоро се носиш по течението й.
Безброй стъпки в тъмнината и блясъка на нощните лампи. Разни лелки извеждащи кученцата си, чичковци които говорят с продавачите на денонощните магазини докато си купуват бира. Току що отварящо празно казино и уличката в която свиваме ненадейно (не и за мен – защото съм го планирал предварително), където виждаме заведенийце на партера на един блок и се чудим - дали собствениците на другия срещуположен блок го посещават или просто мърморят срещу хората които все още са навън и се забавляват …
Мисли … просто мисли. И подминаваме входа в който съм изживял няколко години от живота си докато бяхме на “оборотно” жилище там. Входа се намира точно до другия вход, който с детския си акъл подпалих (е тъй де … имаше рогозки в мазето … входа още беше в строеж … нямаше как – разбираш) когато бях все още млад (хехе).
И след няколко минути и един булевард се озовахме в стария ми квартал. И те обзема едно такова чувство – нали се сещаш … сякаш …
Сякаш се прибираш у дома. Но това не е вече твоя дом! Времето безвъзвратно е променило всичко което помниш. И въпреки това …
Вървиш с бавни крачки в тъмнината - затваряш очи и си спомняш – ето там имаше къщи – цял ред …
Вярно – не си спомняш всичко – надали се сещаш как са изглеждали с точност къщите, какво е имало в дворовете им … и въпреки това.
И изведнъж като призрак от миналото изниква нещо което те плесва през очите - в моя случай - измежду многото промени  – като гнезденце на миналото – седеше детската ми градина.
Съвсем същата каквато си я спомнях. Ама съвсем същата. И оградата си беше същата – и вратата. Е … катерушките бяха станали повече и по хубави вътре, но помещенията бяха същите. Прозорците през които бях зяпал “навън” си бяха съвсем същите. Само дето всичко беше заспало в топлата вечер.
И някак си … ТОЧНО в този момент ”вратата” която е била затворена и е преграждала миналото ти, се е открехнала лекичко – и те лъхват разни безумни спомени.

Вие спомняте ли си какво сте обядвали като сте били в детската градина? А кой е бил пилота на измисления и построен от детски кубчета самолет? А как са ви слагали да спите на обяд? Ами какво ще кажете за вкуса на семките, дето ги продаваше една циганка отсреща по 10 стотинки – най-яките семки, които съм ял някога.
Ами за момичето, което сте се клели да защитавате от “всичко” (а дори не си спомняте от какво точно трябваше да я защитавате).

Седях запленен и обхванат от толкова много спомени.
И потеглихме, а главата ми беше пълна с толкова много неща, сякаш леко открехнатата врата на времето се беше отворила напълно под напора на спомените.
И вървейки минахме покрай малката кръчмичка на ъгъла на улицата, ей там по нагоре беше хлебарницата (име такива магазини в които се продаваше само хляб), а ей там имаше “плод и зеленчук”, а тук имаше друга улица и в нея имаше едно куче дето, като бях първи клас много ме беше страх от него, ама после като минавах по често от там видях, че не е страшно. Не знам защо ама го бях кръстил Шаро. То може и да се е казвало Балкан например – нямам идея … беше много красива овчарка.

И ето вървяхме по улицата ня която съм бил роден. И всичко си дойде на мястото.
Бях си у дома.
Кръговрат на живота – раждаш се … растеш … порастваш … забравяш … после сякаш магически, когато се озовеш на родното си място – се сещаш за всичко това, което си бил, когато си бил малък.
Носталгично но определено прекрасно чувство. Да се сетиш за едни такива малки детайли. Дето цял живот са били скрити зад пустата врата.
Ето точно зад това дърво беше оградата на нашата малка къщичка. Едноетажна постройка с две стаи и малък коридор/кухня. Беше стара къща, напукана от едно голямо земетресение през 70-те. Имаше чешма навън (точно тази чешма е родила лафа ми “водата е студена и мокра”) и малка градинка в която всяка пролет растяха кокичета, а след това имаше и ягоди.
По малка пътечка отстрани на къщата се стигаше до гараж, който никога не се отваряше (в него седеше мотора на баща ми) и една малка стаичка зад къщата в която седяха бурканите с компоти, разни страхотни джунджурии (като счупени играчки и разни севъзможни други работи), нафта за печката (просто няма таква миризма – никога няма да я забравя … на прах … и застояло … и нафта … и се чувствах като изследовател, който посещава неизвестна досега гробница или …. ох неописуемо е) и какви ли не още неща.
Спомних си и моята стая … и леглото на което съм спал (точно под прозореца – и затова толкова много обичам звука на дъжда който капе по навеса) и малкя автобус, който се управляваше с дистанционно (ама от тия с кабел дето кабела свързва дистанционото с играчката) и как не завиваше хубаво на едната страна ама за сметка на това фаровете му светеха невероятно в тъмнината, под леглото.

И сега … си мисля – кои сме ние? Какво представляваме? Защо затваряме части от себе си и ги крием в тъмни стаи пълни с детски спомени?
Защо трябва да порастваме изцяло? Не може ли да си спомним какво сме си казвали когато сме били деца?
Не сме ли виждали неправди с детските си очи и не сме ли си казвали “Аз никога няма да позволя това … дори като порастна!”
Защо когато порастнем си казваме “Ама живота е различен”? А защо трябва да бъде различен? А защо де не бъде точно такъв какъвто го направим?

Все си мисля … че ако всеки един от нас се върне на улицата – там където е роден … и си спомни …
Е … може би ще живеем в един доста по хубав свят.
Може би …

Човек никога трябва да спира да мечтае.

Защо пък да не започнем отначало?
Или да продължим от там откъдето сме изоставили всичко – и сме поели сериозния път на възрастните.
Зная … не можем да бъдем деца вечно – но защо трябва да се превръщаме в дъртаци с лоши навици?

Ако има нещо което искам да кажа на околните … то това би било:
- Запазете детското в себе си!

Не е ли време за ново начало?

Гатето